Монографията „Национално самоубийство“ на Илия Табаков категорично провокира размисъл – безпощаден и суров размисъл.
Препратките, множеството аргументи и исторически аналогии правят поставените от автора въпроси точни и трудно пренебрежими. В същото време личните му наблюдения и свидетелства, основани на реални процеси, протичащи пред очите ни, създават у читателя усещането, че изложените допускания са не просто хипотези, а възможни обяснения на случващото се.
Загубата на „асабия“ – на чувството за общност, смисъл и принадлежност – води до разпад на онова, което превръща множеството от хора в народ и нация. Общата структура постепенно се разпада. Изчезва разказът, който свързва миналото с настоящето и позволява да бъде мислено общо бъдеще. Изчезва и смисълът.
Затова действително може да се приеме, че една нация не умира непременно с гръм и трясък, а може да изчезне чрез постепенна и често невидима подмяна на националната идентичност. Без идентичност няма нация. Без символи, които създават и поддържат смисъл – също. Без споделени ценности и воля за общо бъдеще – също.
Авторът стъпка по стъпка разгръща аргументите и фактите, от които извежда своите изводи. Книгата несъмнено е емоционално въздействаща, макар че това усещане, разбира се, може да бъде и субективно. Въпреки силата на тезата си обаче, изложението не е обвинително, конспиративно или апокалиптично. Напротив, пред читателя постепенно се разкрива една широка и не винаги достатъчно разпознаваема трансформация, протичаща едновременно в различни сфери. В резултат на тези наслагващи се процеси един народ – нашият народ – видимо и постепенно губи част от основните си опорни системи: национална идентичност, историческа памет, демографска устойчивост, институционална автономия и способност да формулира самостоятелна стратегия за бъдещето.
Постепенно избледнява логосът – смисълът, който придава посока на колективното съществуване. Отслабва и волята за общо бъдеще.
Историческите аналогии, които авторът привежда, допълват това наблюдение. Историята познава множество случаи, в които държави, политически общности и цивилизационни проекти се оказват неспособни да продължат съществуването си не само заради външно поражение, но и заради вътрешна загуба на смисъл, визия и воля за бъдеще.
Именно това е една от най-силните тези в книгата. Сценариите, които Илия Табаков излага, стряскат не толкова с драматизма си, колкото с тяхната безпощадна реалистичност. Те не звучат като фантастични предсказания, а като възможни и логични последици от проследените и вече протичащи процеси и трансформации.
„Национално самоубийство“ е книга, която не предлага на читателя комфортна дистанция. Тя го поставя неизбежно вътре, той е субект и участник в случващите се процеси, и го принуждава да си зададе въпроса не само какво става с обществото, в което живеем, но и какво е онова, което все още ни свързва като общност. И може би още по-трудния въпрос – дали изобщо все още българите притежаваме достатъчно смисъл (асабия), (логос), историческа памет и воля, за да мислим себе си като общност с бъдеще.
