„Почвата е онова, което в предмодерни времена се е наричало просто „обичай“ … Връзката между обичаите и политиката, а от там и ползата за държавниците от това да познават народния характер, е открита толкова отдавна, колкото и политическата теория въобще…
Макиавели съзира тази политическа пластичност на народите и дори вижда в нея екзистенциална заплаха за владетеля – каквото си притиснал, може да отскочи обратно, защото обществата имат памет за устройството си, както и гъвкавите тела имат памет за своята форма. Толкова е естествена човешката наклонност към обичаите, към установеното право…
„Почвата“ е толкова устойчива, че колосални политически катаклизми не са успявали да я изменят коренно. Дори най-радикалните опити просто са добавяли по един нов пласт. Нещо повече – върху тази „почва“ са се опитвали да се настанят тоталитарни идеологии с целия си тежък инструментариум – репресии, пропаганда и т.н. Но българската „почва“ не само е успявала да апроприира тези идеологии, да ги побългари…“ (33-37).
