Монографията на Димитър Ганев е посветена на пластовете на националната политическа култура, т.е. фокусът е изцяло върху българския политически контекст. Пластовете на българската политическа почва са определени в четири най-важни реда – географски пласт, балкански, православен и национален. Наблюденията и изводите са изключително интересни и ясно поднесени.
Политическата почва е: „онова, което в предмодерни времена се е наричало просто „обичай“ … Връзката между обичаите и политиката, а от там и ползата за държавните от това да познават народния характер, е открита толкова отдавна, колкото и политическата теория въобще…
Макиавели съзира тази политическа пластичност на народите и дори вижда в нея екзистенциална заплаха за владетеля – каквото си притиснал, може да отскочи обратно, защото обществата имат памет за устройството си, както и гъвкавите тела имат памет за своята форма. Толкова е естествена човешката наклонност към обичаите, към установеното право…
„Почвата“ е толкова устойчива, че колосални политически катаклизми не са успявали да я изменят коренно. Дори най-радикалните опити просто са добавяли по един нов пласт. Нещо повече – върху тази „почва“ са се опитвали да се настанят тоталитарни идеологии с целия си тежък инструментариум – репресии, пропаганда и т.н. Но българската „почва“ не само е успявала да апроприира тези идеологии, да ги побългари…“ (33-37).
Авторът изследва формирането на почвата и през призмата на битуването ни „в Изтока“, после „в Запада“ – втора и трета глава, в които са задълбочено анализирани различни проблеми дали своето отражение върху политическата ни култура – напр. Македонският въпрос докато сме „в Изтока“, сталинизацията и десталинизацията, завоят към национализъм и пр. „В Запада“ са разгледани проблеми на различните формирани през годините в България субкултури – социалистическа, националистическа, демократична, етнорелигиозна и масова политическа култура. Анализът на така сполучливо формулираните от Ганев субкултури подпомага разбирането на множество политически процеси към днешна дата. На това е посветена четвърта глава, в която се разглежда рожбата на почвата и се търси най-вече отговор на въпросите Изток или Запад днес.
Изводите и заключенията са аргументирани, откроява се наблюдението за подчертано егалитарни нагласи в политическа култура в България, на „особено отношение“ към държавата, мислене на политиката през личности, лутане между източното и западното, но и „специфична лоялност към силния на деня политически играч“ (363).
Монографията е с изчерпателна и подробна библиография от български източници и източници на френски и английски.
Препоръчвам!
