Съвсем основателно книгата „Българската конституционна идентичност“ започва с въведението, че конституционната идентичност не е изследвана в българската правна теория (Белов: 2017, 9). Действително често изследванията на идентичност, принадлежност, колективна памет и национална идентичност са оставени в сферата на антропологията и социалните науки и са игнорирани от правната теория.
Затова особено ценен е приноса на подобен изключително задълбочен и аргументиран философско-правен анализ на такъв актуален въпрос. Както се посочва (Белов: 2017, 9), актуалността му се дължи на юриспруденцията на Съда на ЕС и някои национални конституционни съдилища на държави-членки на ЕС, относно постепенното коригиране на принципа на абсолютния и безусловен с относителен примат на правото на ЕС над националната конституция. Относителният примат се основава именно на конституционната идентичност на държавите членки, а е заложена и в чл. 4, ал. 2 на ДЕС.
Проф. Мартин Белов аргументира самостоятелна и оригинална теория на конституционната идентичност, която почива на сравнителноправни примери, теоретични, философско-правни и сравнителноправни аргументи и в контекста на Българската конституционна традиция.
Особено внимание следва да се обърне на въпроса, разглеждан в книгата, а именно как ключова нормативна идеология повлиява върху възникването и развитието на българската конституционна традиция и едновременно става част от конституционната идентичност на страната – идеята за Европа като фактор за изграждане на българската правна традиция и конституционна идентичност. Тази идея за Европа се явява факторът, допринесъл за радикалното отваряне на българския конституционен и правен ред към наднационалния конституционализъм на ЕС (Белов: 2017, 12).
Авторът предполага (Белов: 2017, 28), че поради основополагащия ѝ характер конституционната идентичност е устойчива на реформи и резистентна на рецепция на конституционни образци и конюнктурни политически влияния. В същото време, много често конституционната идентичност се изгражда въз основа на рецепция на нормативни идеологии от правни системи – образци, а впоследствие тази „изобретена традиция“ се възприема като конституционна идентичност на страната и се противопоставя на нови вълни и източници на рецепция. Всъщност относно изобретяването на традиция, авторът препраща към прословутата концепция за „изобретената традиция“ на Хобсбаум.
Едно отклонение: Тази концепция („изобретяването на традиции“) се налага най-напред в антропологията (Hobsbawm: 1983, Лоуентал: 2002), а също така – дори инсцениране на национална идентичност и „въобразяване на селска идилия“ (Джордано: 2006, 129) и въобще възход на наследството (Халбвакс: 1996; Нора: 2005, Асман: 200, Лулева: 2013 и др.).
В „Изобретяването на традицията“ (Hobsbawm, E., and T. Ranger (eds.), 1983, The invention of Tradition, New York, Columbia University Press), Хобсбаум и Теренс Рейнджър въвеждат в научна употреба термина „измислени/изобретени традиции“, за да обозначат с него онези сравнително нови културни практики, които са представяни като старинни, за да легитимират своята обществена значимост.
Под „изобретени/измислени традиции“ те разбират „набор от практики, обикновено управлявани чрез открити или негласно приети правила; той има ритуална или символна природа, която се стреми да внедри чрез повторението известни ценности или норми на поведение, автоматично включващо приемственост с миналото…. Все пак, доколкото има отпращане към някакво историческо минало, особеното на „измислените“ традиции е, че приемствеността с тях е до голяма степен фиктивна.“ (Hobsbawm: 1983)
Връщайки се към книгата на проф. Белов, трябва да се подчертае важното отграничение, което се прави – на конституционната идентичност от други видове идентичност – националната идентичност, политическата идентичност и идентичността на конституцията. Конституционната идентичност се разглежда като пресечна точка на теоретичния, нормативния и юриспруденциалния дискурси относно йерархията, суверенитета и идентичността в наднационалния конституционализъм на ЕС и в националните конституционни системи на държавите членки на ЕС.
Подходът в книгата се основава и на по-широкия възглед за конституционната идентичност, която е изводима както от текста на конституцията, така и от социално-политическия и историческия контекст на нейното функциониране (Белов: 2017, 13).
Белов отбелязва (Белов: 2017, 35), че първичното право на ЕС първоначално чрез Договора от Маастрихт прогласява задължението за Съюза и неговите институции да зачитат националните идентичности на държавите членки. Впоследствие обаче с Договора от Лисабон националната идентичност бива трансформирана в особената конституционноправна категория „конституционна идентичност“, която обаче не е изрично включена като такава в текста му, е формулирана като „национална идентичност, присъща на техните основни политически и конституционни структури, включително по отношение на местното и регионалното им самоуправление (чл. 4 ал. 2 ДЕС). По този начин обаче, приема Белов, Договорът от Лисабон създава специфичен вид конституционализирана национална идентичност, която е юридическа категория – става въпрос не за идентичността като усещане за национално-културна принадлежност, а за идентичност на националните държави и техните общества, която е вградена във фундаменталните им конституционни структури (Белов: 2017, 35).
Подходите към въпроса за конституционната идентичност могат да бъдат различни, според автора – антропологичен, социоправен, правнопозитивистки и правнореалистичен, като са представени предимствата и недостатъците на всеки от тези подходи за определяне на конституционната идентичност (в книгата систематично е използван социоправен подход като целенасочен опит за оттласкване от доминиращия правнореалистичен подход и правнопозитивистки подход (Белов: 2017, 14).
Изследването на съдебната практика, особено на СЕС и на националните конституционни съдилища е незаменим източник на информация относно съдържанието на конституционната идентичност, като разбира се съобразени са и аргументи срещу преобладаващата в научния дискурс фиксация върху юриспруденциалното измерение на конституционната идентичност (Белов: 2017, 14-15). В книгата е изследван не само съдебният, но и политическият диалог около конституционната идентичност.
Конституционната идентичност освен категория на позитивното право е и социален факт – част от колективното правосъзнание на политическата общност, което обхваща не само настоящото, но и миналите, и бъдещите поколения, затова критикува се и само прилагането на правнопозитивистки анализ – логически невъзможно е да се доказва социална колективна идентичност чрез вменяване на смисъл в текстово закрепени понятия (Белов: 2017, 15). Доказва се необходимостта от комплексна категория за конституционна идентичност, която да обхваща както правното, така и социалното ѝ измерение (Белов: 2017, 16).
Книгата е с изчерпателна и подробна библиография (189 заглавия) от български източници и източници на английски, наред с огромната правна литература са включени много заглавия на политологична и антропологична литература (напр. Бродел, Ф. Граматика на цивилизациите, Изток-Запад, 2014; Крауч, К. Постдемокрация УИ, 2012, Лок, Русо, Вебер, Андерсън, Хобсбаум и Хабермас…)
Препоръчвам!
