Изследването на новите рамки на национализма на Брубейкър е в две части. Първата е посветена на преосмисляне на националната общност и на национализма; втората – на старата „Нова Европа“ и Новата.
Особено важно е конструирането на аналитичната триада на Брубейкър: национализмите, които са произведени от предначертаването на политическите граници, са свързани в триада, обвързваща националните малцинства, новонационализиращите държави, в които те живеят, и външните национални „родни страни“, към които те принадлежат или могат да бъдат възприемани като принадлежащи – по етнокултурна близост, макар и не по законно гражданство (Брубейкър: 2004, 20-21). Т.е. става дума за триадично релационно взаимодействие между национални малцинства, национализиращи държави и външни национални родни страни.
Брубейкър (Брубейкър: 2004, 13) започва с „раждането“ на национализма се ражда – на 20 септември 1792 г. на битката при Валми, където дезорганизираната френска армия, подложена на огън от много по-добре обучената и по-добре екипирана пруска пехота, удържала позициите си с революционния боен вик „Vive la Nation“ – „Да живее нацията“. Така Европа от края на 18. век се приема за рожденото място на националната държава и на модерния национализъм.
За очаквана дата на преодоляване на национализма, пише Брубейкър се приемала 1992 – определена като година на преодоляване на модерния национализъм (Жак Делор) – предвид факторите единен европейски акт, премахване на националните граници; подписване на Маастрихтски договор, 1991 и т.н. Брубейкър изрично споменава глобалното разпростиране на транснационалните корпорации, преминаващите през границите юрисдикции на множество други транснационални организации…- всичко това допълнително усилва убеждението, че светът се придвижва отвъд националната държава (Брубейкър: 2004, 15).
Но, началото на 90-те години на 20. век се оказва арена на зрелищно съживяване и възраждане на националната държава и националната идея, преплетена с мощно мобилизиращи митове за националната общност. Искрата е различна в Източна и в Западна Европа. Искрата за съживяването на националистическата реторика на Запад е имиграцията. На Изток – трансграничните национализми и тройният преход – пазарна икономика, демократизация и национализъм.
На Балканите създаването на нациите държави е свързано с взривовете – след края на Османската империя и след Първата световна война, както и с преконфигурирането по линии, определяни като национални след промените в източна Европа от 90-те години.
Така, пише Брубейкър (Брубейкър: 2004, 16) става видимо как зрелищното преконфигуриране на политическото пространство по национални линии в Централна и Източна Европа и в Евразия историята – поне европейската история – далеч не се придвижва отвъд националната държава, а се движи обратно към националната държава.
Краткият ХХ век (по Hobsbawm, E., 1994, The Age of Extremes: The Short Twentieth Century.1914-1991, London, Michael Joseph, 1994) изглежда до голяма степен така, сякаш завършва, както е и започнал – с навлизането на Европа не в постнационална, а в постмногонационална епоха, чрез всеобхватното национализиране на преди това многонационалното политическо пространство.
Оказва се, че най-неотдавнашните национализиращи преконфигурации на политическото пространство, подобно на своя аналог от ранния ХХ век, далеч не „решават“ националния въпрос на региона, а само го поставят в нови рамки, придават му нова форма (Брубейкър: 2004, 17).
Брубейкър се позовава на изследването на Катрин Вердери на ситуацията в Румъния (Verdery, K, 1993, Nationalism and National Sentiment in Post-Socialist Romania, Slavic Review 52), но приема за важима и по отношение на други страни в посткомунистическа Източна Европа. Катрин Вердери показва как приватизацията, електоралната демокрация и други елементи на „прехода“ по-скоро са утежнили, отколкото са облекчили националистическите конфликти.
Трябва да бъдат посочени теоретичните приноси в понятията и разбирането, които предлага Брубейкър – например …(национализмът)…е разнороден набор от ориентирани към нацията идиоми, практики и възможности, които са постоянно на разположение или ендемични в модерния културен и политически живот (Брубейкър: 2004, 28) и предложението да се разглежда нацията е като субстанция, а като институционализирана форма; не като колектив, а като практическа категория; не като същност, а като случайно събитие. Единствено по този начин можем да уловим реалността на националната общност и реалната сила на национализма, без да се позоваваме в нашите теории на същата онази „политическа фикция“ за нацията, чиято практическа мощ искаме да обясним…(Брубейкър: 2004, 39) и др.
Разглеждайки контекста след разпада на Съветския съюз, Брубейкър смята, че Съветският режим съвсем не е потискал безмилостно националната общност, а всеобхватно я е институционализирал, което обстоятелство е от съществено значение при по-късните събития (Брубейкър: 2004, 41). Така Съветските и постсъветските „национални борби“ не са били и не са борби на нации, а са борбите на институционално конституирани национални елити – тоест елити, институционално определени като национални ((Брубейкър: 2004, 53).
Ето как Брубейкър ((Брубейкър: 2004, 55-61) представя институционализираната многонационалност:
„Съветският съюз нито бил замислен на теория, нито пък организиран на практика като национална държава. Ала макар и да не определял държавата или съвкупността от гражданите като цяло в национални термини, той наистина определял държавата или съвкупността от гражданите като цяло в национални термини. Тук се крие отличителността на съветския режим на националността – в неговото безпрецедентно изместване на националната общностност и на националността като организиращи принципи на социалния и политическия ред от общодържавно към субдържавно равнище. Никоя друга държава не е стигнала толкова далеч в подпомагането, кодифицирането, институционализирането, дори (в някои случаи) изобретяването на националната общност и националността на субдържавно равнище, докато същевременно не прави нищо за институционализирането им на равнището на държавата като цяло.“
В частта посветна на Национални малцинства, национализиращи държави и външни национални родни страни в Нова Европа
Брубейкър отбелязва, че на два пъти през този век Централна и Източна Европа претърпяват масово и концентрирано преконфигуриране на политическото пространство по национални линии. Анализирани са различните проявления на т.нар. триадичен релационен възел, породен от различни фактори, включително разминаване между културните и политическите граници (Брубейкър: 2004, 106).
Брубейкър изследва последиците за държави-наследници на Съветския съюз и Югославия по отношение на конструираното „наследството на съветската и югославската политика относно националността“, която фиксирала и изкристализирала етнокултурни нации и им дала „техни собствени“ териториални „държавни устройства“, което ще рече държавни устройства (или псевдодържавни устройства), които били преднамерено конструирани като принадлежащи на отделни етнокултурни нации (Брубейкър: 2004, 123).
Изследването включва много аспекти и сравнителни анализи, включително на тезите на теорията за модернизацията (Брубейкър: 2004, 148), териториализма ((Брубейкър: 2004, 150) и др. проблеми.
Няколко части на изложението касаят България и ролята ѝ – веднъж като национализираща, а също и като „родна страна“, а в последната част се споменава в контекста на масовите миграции, че масовото турско изселване от България през 1989 „макар и със сигурност предизвикано от комунистическото управление на България през последните му месеци на власт, не се характеризира адекватно като принудителна емиграция“ (Брубейкър: 2004, 148). Разбира се, Брубейкър подробно разглежда и аргументира многопластовостта и контекста на всяко едно от събитията, свързани с миграция, отбелязвайки, че става дума обикновено за дълготраен процес, който е свързан и с политическата, и с икономическата конюнктура, значението на войните и насилието, при все че, казва Брубейкър (Брубейкър: 2004, 295), страхът е „обширно понятие“ и има огромна разлика между миграция, възникваща от ясно определен страх от неизбежно насилие, и миграция, породена от неясен страх, загриженост или безпокойство относно шансовете на един човек или шансовете на децата му за в бъдеще и т.н.
Препоръчвам!
