След „Ловецът на хвърчила” и „Хиляда сияйни слънца”, третият роман от Халед Хосейни, издаден на български от „Осидиан“ през 2013 „А планините ехтяха“ разказва множество истории и съдби. Авторът е изградил романа на сложна плетеница от истории, срещи, раздели загуби и намирания. Афганистански истории, които са тъжни и които успяват да трогнат и развълнуват. Всичко започва с „продажбата“ на малката Пари (означава „Фея“) от баща й в богато семейство в Кабул. Изключително детайлно, достоверно и силно е описана мизерията, бедността и безпътицата за семейството на Сабур, след смъртта на жена му при раждане. Двете му деца Абдулах и Пари имат невероятно силна връзка и близост, доверие и любов, толкова силни, че тази раздяла оставя неизлечима рана и екзистенциална липса в живота на двамата завинаги. Около така заплетената нишка, се появяват и са разказани съдбите на другите герои, развиват се и други сюжетни линии, съдби на герои, които в живота си някак си се докосват до Пари и Абдулах, а в тези множество драматични съдби и трагедии, „хиляди трагедии на квадратен километър“, се чете големият исторически разказ за съдбата на Афганистан – войните, болките и страданията.
Posts From Даниела Симеонова-Коруджиева
„Лейди Гергана“ е написана с изключително чувство за хумор книга, която разказва за Гергана Кметска, дъщеря на кмета в село в Северозападна България. Най-ценното е, че авторката разказва преживяванията и размислите на героинята на неподражаемия северозападен диалект, използван умело като от познавач, с всички ударения, интонации и диалектни думи, които само някой близък на северозапада е в състояние да разбере и оцени. Но ако читателят има понятие и е наясно със специфичната мелодичност на този диалект, книгата ще достави огромно удоволствие и голяма доза смях. В анонс на книгата се представя това въведение, което е подходящо, защото хем въвежда и представя лейди Гергана, хем дава представа за езика на романа и чувството за хумор, с което се разказва житието и битието в Северозапада: „Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северозападно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда̀ ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много убаво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката. У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи ора, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и вика̀ха от малка. И се съм си правѝла кво съм си сака̀ла. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И они, децата ревеха, като ме видеха, ама си игрaат с мене, нема кво да прават.“
„Непознатата дъщеря“ излиза на български 2021 г. от изд. Колибри в превод на Тонина Манфреди. Романът е вълнуващ и изцяло в стила и тематиката на Елена Феранте, авторката, която пише под псевдоним тетралогията „Гениалната приятелка“, на романите „Дни на самота“, „Измамният живот на възрастните“ и др. Романът е различен и едновременно близък до темите от Неаполската поредица. Миналото на неаполитанка или копнежът за бягство от това травматично, неизискано и първично минало е основен подсъзнателен мотив за действията на главната героиня. Леда е майка на две дъщери – Бианка и Марта, като връзката с тях, е която е подложена на анализ и е мотив в действията й. Вече пораснали и на свой ред изоставили я, тя си спомня с болезнена реалистичност всички травми на майчинството, на плановете и провалите й – като майка, жена и учен и като самата тя дъщеря на неаполитанската си провинциална майка. „Когато дъщерите ми се преместиха в Торонто, където баща им живееше и работеше от години, открих изненадана и смутена, че не изпитах никаква болка, а се чувствах лека, сякаш едва в онзи момент окончателно ги бях довела на белия свят. За първи път от почти двайсет и пет години не усетих тревогата, че трябва да се грижа за тях…“ Спомняйки си своите собствени травми на дъщеря: „Спомням си диалекта в устата на майка ми, когато губеше сладката интонация и ни крещеше с отровно недоволство: “Не мога повече да се разправям с вас, не мога повече!“ Заповеди, крясъци, обиди, животът се разтегляше в думите й като износен нерв, който едва докоснат, болезнено изличава всяка сдържаност. Веднъж, два, три пъти заплаши нас, дъщерите си, че ще си отиде: „Ще се събудите някоя сутрин и няма да ме намерите!“ Всеки ден се събуждах разтреперана от страх. В реалността тя беше винаги там, в думите си изчезваше от вкъщи непрекъснато“ Травмите на собственото й майчинство, в момент, в който изоставя професионалните амбиции на учен, който се опитва да остане на работа в университета заради семейството и майчинството: „Бях толкова опустошена през онези години. Вече не успявах да уча, играех без радост, чувствах тялото си безжизнено, без желания..“ А по-късно, когато дъщерите й порастват: „Постепенно се оттеглих. Научих се да присъствам само ако ме искат и да се обаждам само ако ме попитат. Това изискваха от мен и аз им го дадох. Какво исках аз от тях – това никога не разбрах, дори сега не знам.“ Първоначално се чувства щастлива и уверена, заминава на почивка вярвайки, колко е подмладена, еманципирана и самодостатъчна. Там, една среща с непознатата дъщеря Елена, болезненото наблюдение на нейната връзка с майка й, с куклата, на която тя е майка, започват капка по капка да достигат до дълбините на съзнанието й, на спомените и непреодолените травми. Книгата е сурова, болезнена дисекция на майчинството, на майчинството с търпението, страха, разочарованията, срама, егоизма и самотата. Тя ще допадне и ще открие нещо необходимо на всяка жена – с майчинство или с липсващото майчинство. Тя ще разкаже неща, които интуитивно чувстваме близки, но никога не сме изказвали гласно.
Посвещението на Историософия е следното: „Издава се в чест на 300-годишнината на св. Паисий Хилендарски и 260 години от завършването на „История славянобългарска“. Това посвещение не е случайно и аз го намирам за съвсем уместно и тая надежда, че рано или късно, ще има силата и значимостта на онази малка книжка. Книгата на проф. Гочев обхваща множество фрагменти и размисли по важни теми и въпроси и читателят има шанса да се докосне до дълбочината на съвременна философска мисъл, която е не само извън калъпа на „мейнстрийм“ – мислителите, с които сме свикнали, а по проникновеност и същинска философия е явление за България.
„Освен това словото е свободно тогава, когато има неудобство (опасност) от произнасянето му… Някои достигат виртуозност в преструването, че говорят свободно. Те или говорят нещо, което прилича на истина, но не е, или казват истина, но без какъвто и да било риск заради това.“
Провъзгласяването на невъзможността на войната е интелектуален дълг.
Монографията Адвокатската защита по граждански дела на адвокат Филко Розов е изключително полезно и интересно изследване, което дава точен и ясен поглед към защитата по граждански дела през призмата на адвоката, като в същото време има позоваване на теоретична литература, съдебна практика и фундаментални правни принципи.
„…на грешниците трябва да прощаваме, не на праведниците..“ Кратък разказ за моралните изпитания на човека, на бащата, който трябва да обвини своя син. И неочаквана морална позиция от един изпаднал грешен свещенослужител, който вместо обвинително писмо на баща към съгрешилия син, казва просто: „Не го изпращай..“ „Прости му.. а за добрината ти Бог ще прости и на теб…“
Издаден 2015 от изд. Колибри, „Свещена билка“ разказва за живота на художничката Фрида Кало. Интересния и бурен живот на Фрида Кало е още по-живописен и дъхав с вмъкнатите към всеки разказ, към всяко събитие мексикански рецепти. Така книгата е дава едно ново сетивно усещане за живота на Фрида – с аромат и цвят. „Имай смелостта да живееш, защото да умре може всеки“, пише Фрида в бележника си след срещата с Вестоносеца. И тя има смелост да живее, да се бори, твори. Животът й преминава в низ от изпитания и битки, но и забележителни моменти на щастие, преживявания и страст.
"...вътрешна награда е утоляването на омразата и жаждата за мъст, преди всичко на завистта и на потребността от псеводетичното чувство за безусловна правота, потребност да се заклеймят и разобличат противниците..."