„Децата на Арбат“, книга трета, „Страх“ е третата част от четирилогията. Започнал като роман - история за младежката компания от улица „Арбат“ в Москва, с всяка книга, романът става все по-тежък и по-тежък, движи се синхронно на времето, което описва. В трета книга, основен мотив, които е отразен и в заглавието е страхът. Всеобщият, парализиращ, сковаващ, убиващ всичко човешко в човека С Т Р А Х. Това е светът на Сталин и животът на милионите хора, чиято съдба е прекършена в този отвратителен, нечовешки живот, в който доминира само и единствено с т р а х. Романът е истинска библиографска рядкост издадена през 1994 от изд. Мекум, Пловдив. Сталин организира маниакални чистки, нагласени бутафорни процеси, в които живота си губят хиляди. Хиляди изчезват безследно. Хиляди са разселвани, интернирани, заточвани в лагери. А милиони живеят в страх, без капка човечност, без капка искреност дори в най-близката семейна среда. Страх. В романа са пресъздадени художествено интересни, обясняващи епохата и случващото се мисли на Сталин, на писатели и действащи лица от периода. Сталин, размисли: „Идея, в чиято основа лежи омразата към врага, е най-могъщата идея, защото създава атмосфера на всеобщ страх.“ Сталин: „Както казва народът: „У нас няма незаменими хора.“ Сталин: „Човек, примирил се с мисълта за неизбежната смърт, вече се е откъснал от земните дела, не подлежи на въздействие, но на човек, който все още таи надежда за живот, може да се въздейства..“ За да придаде достоверност на скалъпените процеси, които организира, Сталин кани писателя емигрант от еврейски произход, напуснал Хитлеристка Германия, с цел неговите писания да придадат достоверност на процесите за пред света. В разговора на Сталин с писателя Леон Фойхтвангер, той го пита за Запада: “–Въздухът, който дишаме на Запад, е нездрав, замърсен въздух – каза Фойхтвангер, - западната цивилизация е вече лишена от яснота и решителност. Там хората не се осмеляват да се защитят с юмрук или поне с по-силна дума от настъпващото варварство. Там това се прави плахо, с неопределени жестове. Там изказванията на отговорни лица срещу фашизма се представят в захаросан вид, с маса уговорки…“ Размисли пък на писателя Андре Жид, присъстват, прочетени от Шарл, френският съпруг на Вика Марасевич (момиче от Арбатската компания), принудена от Шарок (момче от Арбатската компания, станал част от репресивния НКВД): „В СССР е решено веднъж завинаги, че по всеки въпрос може да има само едно мнение… Всяка сутрин „Правда“ съобщава какво е редно да знаете, за какво да мислите и на какво да вярвате…Няма друга страна освен тази и хитлеристка Германия, където съзнанието да е толкова лишено от свобода, угнетено, наплашено, поробено. Главите тук никога не са били сведени толкова ниско..“
Posts From Даниела Симеонова-Коруджиева
Романът „Доктор Живаго“ е написан през 1955. Публикуван е в Русия през 1988 (публикуван е за първи път през 1957 на италиански). На писателя Борис Пастернак през 1958 г. е присъдена Нобеловата награда за литература за романа, но писателят отказва да я получи. В романа много детайлно е разказана драматичната руска история и събитията от XX век, живота и нравите, действителността преди Революцията, по време на Първата световна война и след това. Проследявайки личните истории и съдби на Юрий Андреевич Живаго, неговото семейство и житейски срещи, на Лара (Лариса) и нейния съпруг Антипов - Стрелников, както и нейната лична трагична съдба се разкрива живописно и сложната руска история (а двамата литературно и съдбовно съпоставени, бидейки „вписани редом във страницата черна на съдбата“), така както може да бъде видяна само през призмата на човешката съдба. Лихачов нарича романа лирическа изповед на самия Пастернак. Романът е изпълнен със знаци, съдбовни случайности, които белязват съдбите на героите и доказват, че всичко случващо се така е било замислено от съдбата, така както е описано при случката със свещта на прозореца, незначителен детайл, който, оказва се свързва героите и е увековечено в стиховете на Живаго в „Зимна нощ“. Любовта и трагедията на Юрий Живаго и Лара (Лариса Фьодоровна) допринасят за цялостното чувство за безнадеждност, което се налага в романа. В любовта, и в света на революции и войни. Размислите на д-р Живаго присъстват в целия роман, задълбочени мислени монолози, вдъхновени и провокирани от екстремните събития около него и родени от добротата и чувствителността на един много фин човек и аристократичен ум, провокиран от абсурдността на света, невероятността на случващото се около него обръщане на света. Романът е не само исторически, не само политически, но и за любовта, за невъзможната, пречупвана от обстоятелствата и съдбата, без възможност за щастие. „О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна!“ Дълбок и въздействащ роман.
„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.
„–Не – възрази Анатолий Григориевич, – те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл…“
“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.
„Турски гамбит“ е роман, който разказва за Руско-турската Освободителна война (1877-1878) и по-скоро за обсадата на Плевен. Действието се развива почти изцяло в Руския генерален щаб в Османската империя. Книгата е интересна, защото освен историческа информация за събитията, дава интересен и неочакван поглед към руското разбиране за тази война, гледната точка на воюващата Русия, нейните мотиви, цели. А така също и духът на епохата, предаден чрез образа на главната героиня Варвара Суворова. Сюжетът е заплетен около вероятна диверсия или предателство, забавила напредъка на Руската армия край Плевен и значението на Осман паша и сложното разкриване на това кой е високопоставения шпионин, разкриващ на турците военните планове на Русия във войната и при обсадата на Плевен.
Кратка история, смущаващо невъзможна, но и справедлива в абсурда. Напусналият на стари години семейството си с лаконичното, но красноречиво „Усойници“, в което властната му съпруга и дъщеря не могат да му простят непростимия порив да живее последните си години свободен от еснафските, фалшиви условности на така наречения порядъчен свят в Байа. Семейството му, водено от желание да заличи спомена за последните му години финансира погребение и ковчег, преобразява починалия скитник в „обрзов мъртвец“. Но на нощното бдение остават само последните му приятели, „старите моряци“, другари от улиците на Байа, леки жени, комарджии и пияници. Това, което се случва е една луда нощ из крайморските кръчми със самия мъртъв, все така усмихващ се Кинкас и една втора, отиваща му свободна смърт в океана…
Действието се развива в Баия, а главната героиня е, разбира се, дона Флор. Жоржи Амаду разказва живота ѝ, като така разкрива пред читателя непознатия бразилски modus vivendi, порядките, разбиранията, култовете и религиите, които са на всяка една крачка и малка стъпка в живота както на най-заможния и уважавания, така и на най-изпадналия бедняк. Дона Флор се омъжва млада и без съгласието на майка си, вдовица, но злонравна и с еснафски разбирания, амбицирана да се издигне чрез успешен брак на дъщеря си за заможен плантатор или доктор. Флор се омъжва за чаровния, красив и забавен комарджия Вадиньо, който също се влюбва в нея и ѝ дава любовта си, но е неспособен да се откаже от комарджийството и разгулния живот, изпълнен с рискове, жени, пиянство… Изненадващата смърт на Вадиньо на Карнавала след седем години брачен живот прави младата и красива Флор вдовица, без да има навършени 30 години. Флор е учителка и основателка на училището по готварство и добър вкус, като така успява да се издържа сама, а дори и комарджията Вадиньо, по време на брака им, но след смъртта му чезне самотна и тъжна. Затова се омъжва повторно за заможния и уважаван д-р Теодоро, собственик на аптека и много почтен и подреден човек, чийто живот е подчинен на строги и стриктни правила. Флор е щастлива от подредбата и уравновесеността, уважението и благородството, с които се изпълва живота й след брака с Теодоро, но остава липсата, неутешимата липса и глад за онази любов, тръпка и копнеж, които само починалия Вадиньо бе способен да ѝ даде.
„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е роман за живота, песен за живота. В него по невероятен начин са вплетени едни от най-важните житейски драми, събития. Но в него е вплетена и философията на живота, въпросите за смисъла на живота, за вечното неспокойство на ума и душата, за търсенето на смисъла.
“Absolvo te” е издаден 2020 г. от изд. Musagena. Романът разказва няколко трагични човешки истории, свързани с едни от най-големите, най-острите, жестоки и античовешки конфликти и войни. Чрез съдбата на героите е обрисувана човешката страна и непосилната тежест на всяко от тези нечовешки събития – Холокоста и войната в Палестина. Чудовищните лица на Холокоста и войната в Палестина са изобразени ясно, сурово, безмилостно. Макс Шевченко оцелява в Холокоста с цената на извънмерни страдания, болки, унижения, за да достигне до Израел и да загуби най-близките си в арабо-израелския конфликт, все още не излекувал се от травмите на нацистките лагери. Набил Назер губи пред очите си всичко още на 5 години и израства във война, безкрайно страдание и самота. Загубите и болките не свършват, както не свършва и конфликта. Романът разкрива колко лесно и колко често жертвите стават насилници, водени от непоносимата болка и желанието за справедливост и отмъщение. А всяка загуба и всяка болка остават отворени рани, без опрощение. Темата за опрощението е нишката, която свързва всички тези съдби и събития и слага финал на романа, не щастлив, но и не носещ смърт. Носещ покой чрез простото „absolovo te“.