Posts From Даниела Симеонова-Коруджиева

9.5
Васил Петров, Приемане на наследството по опис, София, 2023, изд. Сиби
Право

Васил Петров, Приемане на наследството по опис, София, 2023, изд. Сиби

В „Приемане на наследството по опис“ са включени осем статии на д-р Васил Петров (районен съдия), в които подробно и аргументирано са изследвани проблемни в практиката и дискусионни в правната теория въпроси около приемането на наследството по опис.

Галина Николова, Производството по чл. 51 ЗН. Процесуални предизвикателства и проблеми, Сиела, 2022
Право

Галина Николова, Производството по чл. 51 ЗН. Процесуални предизвикателства и проблеми, Сиела, 2022

Монографията на д-р Галина Николова (районен съдия) е посветена на производството по чл. 51 ЗН като охранително производство на безспорна съдебна администрация на граждански отношения, което производство бива все по-често прилагано в практиката, поради спецификата на актуалната икономическа (и не само) ситуация. В разработката са обхванати за първи път всички аспекти на процедурата, теоретичните постановки, практиката и възможните усложнения и предложения de lege ferenda.

9.5
Дейвид Лоуентал, „Миналото е чужда страна“
Цитати

Дейвид Лоуентал, „Миналото е чужда страна“

Носталгията се смятала дълго време за органична болест През 1873 г. се появил и отличен медицински трактат за тази болест. Като „заразно неразположение", което можело „да се разпространява със скоростта на епидемия“ през приемателните пунктове на армията, носталгията фигурирала в американския списък на стандартните болести през Втората Световна война и даже през 1946 г. беше наречена от един виден социолог понякога фатално „психо-физиологическо“ оплакване; психолозите идентифицирали тъгата по дома като характерно студентско нещастие и университетските здравни центрове я лекували наравно с грипа и хепатита. Но социологическите конотации на носталгията вече затъмнили физическата болест. Понастоящем рядко свързвана с тъгата по дома, носталгията е станала в точния смисъл на думата състояние на ума…“ (Лоуентал, Д. „Миналото е чужда страна“)

9.7
Робърт Галбрейт, Отприщен гроб
Романи

Робърт Галбрейт, Отприщен гроб

„Отприщен гроб“ от 2023 г. е седмият роман от поредицата трилъри на Джоан Роулин, издавани под псевдонима Робърт Галбрейт. Отново всяка глава започва със символно, въвеждащо стихче, в случая от „Идзин“ или китайската „Книга на промените“, а заглавието от стиха на Дилан Томас: Когато като гроб отприщен времето застигне те… Обектът на разследване е една секта, която се представя за универсално учение и „църква“ (Универсална хуманитарна църква (УХЦ)), в което биват привлечени хиляди с идеи и проповеди за доброто и решаването на проблемите на днешния свят – бедност, глад, тероризъм, войни, а фактически изграждат една промиваща съзнанието доктрина, със свой език, терминология и паралелна реалност, в която съзнанието, свободния избор и свободата на членовете на тази „църква“ (секта) биват отнемани стъпка по стъпка, смазвани, така че картината на реалността в „църквата“ силно напомня лагер, затвор. В който има собствена ужасяваща йерархия, собствени, ужасяващи правила, наказания, страх, убийства, злоупотреби с уязвими човешки същества, смазани до там, че никой от тях д няма свободна воля и да не е в състояние да регистрира, дори да отчете престъпния характер на случващото се, бивайки въвличан в съучастие. Тази зловеща реалност се случва бавно, всеки нов член бива професионално индоктриниран, загубвайки човешката си същност, чрез различни похвати – редуване на обаяние от перфектна реторика, съчувствие, желание да се харесат, да се впишат, страх, глад, умишлено изтощение, подчинение, наказания, сексуален тормоз, та дори и фокуси, създавани да убедят изтерзаното съзнание на всеки от членовете. Наред с тази паралелна реалност в лагера на „църквата“, наподобяващ концлагер, съществува бляскавата представа за универсалната църква в реалния свят, рекламирана с лъскави рекламни послания, срещу които никой не би възразил, по правилата на PR-a, подкрепата от звезди на шоубизнеса, литературата и въобще публичния светски живот, хора или слабоволеви, или целещи да използват църквата за нещо, което законите в реалния свят забраняват и наказват – педофилия, тъй като в лагерите на църквата сексуалният тормоз е норма, представяна като „избор“ на „духовно единение“, а всъщност по нашите критерии де факто изнасилвания, блудства и всякакви нетърпими форми на сексуален тормоз и престъпления. Разкрива се трудността (чак до незвъможност) да се противодейства със средствата на закона от нормалния свят срещу целия този паралелен свят от индоктринирани и измъчени души, които за пред света са представяни като доброволни, щастливо обитаващи тези пространства на ада. При натиска, под който живеят, за повечето членове на това „църковно“, сектантско общество, е невъзможно да осъзнаят, че са жертви, а за другите, за малцината, все пак осъзнали в какво живеят, пречка се оказва и фактическата, физическа невъзможност да напуснат охраняваната с бодлива тел и камери частна собственост на лагера на църквата. Излишно е да се казва, че всяка връзка с реалния свят е отнемана при постъпването им, връзките със семейства и близки щателно прекъсвани, а финансовите средства на жертвите, внимателно, стъпка по стъпка присвоявани. Всичко протича по един добре смазан, ужасяващ, чудовищен механизъм.

9.7
Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 4 „Прах и пепел“
Романи

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 4 „Прах и пепел“

Четвъртата, последна книга от четирилогията „Децата на Арбат“ обхваща както развитието на историческите събития – сключването на Пакта за ненападение между Хитлерова Германия и Сталиновия СССР (Пакта Молотов – Рибентроп), с който Сталин до самото нападение на Германия над СССР е убеден, че данните на разузнаването за предстоящото нападение – ден и час са дезинформация. Русия не е готова за война, сред военните и сред цялото общество цари ужасяващ страх от постоянните чистки, убийства, показни процеси с абсурдни признания. Висшите военни, най-кадърните хора сред ръководството и обществото, на всички нива са изтребени – убити, заточени, съсипани… Започването на войната също е съпроводено от поредица грешни решения на Сталин, обграден от уплашени хора, които не смеят да му възразят. Хитлер почти стига Москва. Съобразяването с военните решения на Жуков е това, което все пак, спасява Русия, макар че Сталин винаги се стреми да го отстрани преди победното и благоприятно развитие на операциите му, защото все пак само Сталин е „най-великият маршал на СССР“. Наред с военните действия, Рибаков описва детайлно живота в Русия в предвоенните години на Сталинова Русия – гонения чистки и страх.

9
Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 3 „Страх“
Романи

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“, кн. 3 „Страх“

„Децата на Арбат“, книга трета, „Страх“ е третата част от четирилогията. Започнал като роман - история за младежката компания от улица „Арбат“ в Москва, с всяка книга, романът става все по-тежък и по-тежък, движи се синхронно на времето, което описва. В трета книга, основен мотив, които е отразен и в заглавието е страхът. Всеобщият, парализиращ, сковаващ, убиващ всичко човешко в човека С Т Р А Х. Това е светът на Сталин и животът на милионите хора, чиято съдба е прекършена в този отвратителен, нечовешки живот, в който доминира само и единствено с т р а х. Романът е истинска библиографска рядкост издадена през 1994 от изд. Мекум, Пловдив. Сталин организира маниакални чистки, нагласени бутафорни процеси, в които живота си губят хиляди. Хиляди изчезват безследно. Хиляди са разселвани, интернирани, заточвани в лагери. А милиони живеят в страх, без капка човечност, без капка искреност дори в най-близката семейна среда. Страх. В романа са пресъздадени художествено интересни, обясняващи епохата и случващото се мисли на Сталин, на писатели и действащи лица от периода. Сталин, размисли: „Идея, в чиято основа лежи омразата към врага, е най-могъщата идея, защото създава атмосфера на всеобщ страх.“ Сталин: „Както казва народът: „У нас няма незаменими хора.“ Сталин: „Човек, примирил се с мисълта за неизбежната смърт, вече се е откъснал от земните дела, не подлежи на въздействие, но на човек, който все още таи надежда за живот, може да се въздейства..“ За да придаде достоверност на скалъпените процеси, които организира, Сталин кани писателя емигрант от еврейски произход, напуснал Хитлеристка Германия, с цел неговите писания да придадат достоверност на процесите за пред света. В разговора на Сталин с писателя Леон Фойхтвангер, той го пита за Запада: “–Въздухът, който дишаме на Запад, е нездрав, замърсен въздух – каза Фойхтвангер, - западната цивилизация е вече лишена от яснота и решителност. Там хората не се осмеляват да се защитят с юмрук или поне с по-силна дума от настъпващото варварство. Там това се прави плахо, с неопределени жестове. Там изказванията на отговорни лица срещу фашизма се представят в захаросан вид, с маса уговорки…“ Размисли пък на писателя Андре Жид, присъстват, прочетени от Шарл, френският съпруг на Вика Марасевич (момиче от Арбатската компания), принудена от Шарок (момче от Арбатската компания, станал част от репресивния НКВД): „В СССР е решено веднъж завинаги, че по всеки въпрос може да има само едно мнение… Всяка сутрин „Правда“ съобщава какво е редно да знаете, за какво да мислите и на какво да вярвате…Няма друга страна освен тази и хитлеристка Германия, където съзнанието да е толкова лишено от свобода, угнетено, наплашено, поробено. Главите тук никога не са били сведени толкова ниско..“

9.3
Борис Пастернак, „Доктор Живаго“
Романи

Борис Пастернак, „Доктор Живаго“

Романът „Доктор Живаго“ е написан през 1955. Публикуван е в Русия през 1988 (публикуван е за първи път през 1957 на италиански). На писателя Борис Пастернак през 1958 г. е присъдена Нобеловата награда за литература за романа, но писателят отказва да я получи. В романа много детайлно е разказана драматичната руска история и събитията от XX век, живота и нравите, действителността преди Революцията, по време на Първата световна война и след това. Проследявайки личните истории и съдби на Юрий Андреевич Живаго, неговото семейство и житейски срещи, на Лара (Лариса) и нейния съпруг Антипов - Стрелников, както и нейната лична трагична съдба се разкрива живописно и сложната руска история (а двамата литературно и съдбовно съпоставени, бидейки „вписани редом във страницата черна на съдбата“), така както може да бъде видяна само през призмата на човешката съдба. Лихачов нарича романа лирическа изповед на самия Пастернак. Романът е изпълнен със знаци, съдбовни случайности, които белязват съдбите на героите и доказват, че всичко случващо се така е било замислено от съдбата, така както е описано при случката със свещта на прозореца, незначителен детайл, който, оказва се свързва героите и е увековечено в стиховете на Живаго в „Зимна нощ“. Любовта и трагедията на Юрий Живаго и Лара (Лариса Фьодоровна) допринасят за цялостното чувство за безнадеждност, което се налага в романа. В любовта, и в света на революции и войни. Размислите на д-р Живаго присъстват в целия роман, задълбочени мислени монолози, вдъхновени и провокирани от екстремните събития около него и родени от добротата и чувствителността на един много фин човек и аристократичен ум, провокиран от абсурдността на света, невероятността на случващото се около него обръщане на света. Романът е не само исторически, не само политически, но и за любовта, за невъзможната, пречупвана от обстоятелствата и съдбата, без възможност за щастие. „О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна!“ Дълбок и въздействащ роман.

10
Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“
Исторически романи

Анатолий Рибаков, „Трийсет и пета и други години“

„Трийсет и пета и други години“ е следващият роман от поредицата „Децата на Арбат“. Животът на героите продължава в трагичното русло на Сталиновите години в СССР. Саша Панкратов е заточен в Сибир, но в Москва, във висшите номенклатурни кръгове е предприет невиждан жесток спектакъл: Сталин се разправя с всички потенциални политически съперници, реални или въображаеми. Тогава се провежда театрално подготвения процес срещу троцкистите Зиновиев и Каменев, воден от прокурора Вишински, но подготвен старателно от НКВД. Този процес и следващите са емблематични за времето и остават в историята като „пример“ за политически процес и репресия. Те са замислени специално. Имат особена цел. Не е простото ликвидиране на евентуални политически съперници, могло е да бъдат убити без никакъв съд в някое подземие на НКВД. Тези процеси са спектакълът, който Сталин специално планира: „Буржоазните вестници не признаха януарския процес (срещу уж убийците на Киров) – видите ли, той бил закрит, позовават се на прочутата сентенция на дърдоркото Мирабо: „Дайте ми какъвто и да е съдия – пристрастен, користолюбив, дори мой враг, но да ме съди публично.“ И решава да им даде този процес, воден от Вишински, а подготвен от Ягода, Ежов и най-безскрупулните следователи на „Лубянка“ (централата на НКВД). Историческите ремарки са ценни и информативни за днешния читател и особено интересни са размишленията на Сталин в романа. Защото те обясняват мотивите, които стоят зад репресиите, зловещата идеология, уж в името на която са извършени всички престъпления и „чистки“ от 30–те и нататък. Т.е. това е своеобразно „транскрибиране“ на идеологията на периода за читателя.

10
Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“
Исторически романи

Анатолий Рибаков, „Децата на Арбат“

“Децата на Арбат“ е една от най-добрите книги. Романът е публикуван през 1987 г., когато съм била на 5. Чета го 2023 г. и мисля за мисълта на Уелбек от „Серотонин“ от 2017: „хората сами изработват механизма на нещастието си, навиват пружината докрай и механизмът се задейства, неизбежно“. В „Децата на Арбат“ е описан един зловещ механизъм, изработен прецизно, а вероятно и с най-добри намерения. Още когато романът излиза в края на 80-те, бива определен като политически, исторически, интелектуален и общочовешки роман. Аз се съгласявам с тази оценка. Действието се развива по времето на Сталин, 1934 година, героите на романа са младежка компания от Московското предградие, на двайсет, двайсет и няколко години. Саша Панкратов, Варя и Нина, Макс, Лена Будягина, Вадим, Вика, Юра Шарок са главните действащи лица, чиито съдби са илюстрацията, доказателството за зловещия механизъм, който се задейства и то така, че най-будният, смел и възторжен от тях се озовава в затвора, после в Сибир, а другите нищо не могат да направят, не смеят дори да изразят несъгласието си с тази очевидна несправедливост, водени от мисълта, че нищо не би могло да се промени и техния глас няма значение, а всъщност: страх. Тях ги е страх, че така както се задейства жестокия механизъм за невинния, умен и блестящ Саша Панкратов, ще щракне и за тях.