„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но, не, всъщност Пол надраства и депресията и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота. Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление. Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана: „…болестта изобщо беше станала неприлична…, сега всяка болест беше, в известен смисъл, срамна болест, а смъртоносните болести бяха, естествено най-срамните. Що се отнасяше до смъртта, тя представляваше върховното безсрамие, всички бяха съгласни, че трябва да бъде, доколкото е възможно прикривана.“
Posts From Даниела Симеонова-Коруджиева
„Последната любов на баба Дуня“, е изключително ведра, свежа, но и някак си тъжна книга. Написана с чувство за хумор, през който обаче често се просълзяваш. Животът в Русия. Преди и днес. Баба Дуня, след като се пенсионира като помощна медицинска сестра, решава да се върне в родното си село Черново, Русия, на хвърлей камък от Чернобил. Селото е евакуирано през 1986 г. и попада в забранената радиоактивна зона. Въпреки това баба Дуня се връща и то в родната си къща. Това я превръща в сензация и за родната преса, а и за чуждоезичната: „Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.“ Не след дълго в селцето се завръщат още неколцина странни хора, всеки от които няма какво да губи повече от живота. Един от тях е Петров, който е тежко болен и буквално бяга от болницата, за да преживее последните си дни на свобода и спокойствие. Другите обитатели са не по-малко странни - Маря, престарелият Сидоров, Гаврилови… Въпреки бодрия дух на баба Дуня, романът натъжава с действителността, която разкрива, за трудния, тежък, съсипан живот на добри и силни хора като нея. Самата тя признава пред себе си, че най-голямата грешка в живота й е, че се е научила твърде късно да обича живота, че е започнала да се усмихва чак завръщайки се в Черново: „Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.“
Издаден 2020 г., преводач Нели Пигулева, романът на руската писателка Мария Метлицкая от 2019 г. „Дневникът на свекървата“ впечатлява с оригинално чувство за хумор, самоирония и в същото време задълбочено познаване на човешката душа, слабости и комплекси. Романът се чете леко, защото е написан с удивително хумористичен стил, разказва свекървата, не само своята лична история, а вплита историите на приятелки, близки и разказвани на самата нея истории за свекърви, снахи и синове и изобщо за драмата на живота. Светът от романа на Мария Метлицкая е близък и твърде приличащ на нашия, пост-комунистически свят, в който има и битови проблеми и проблеми свързани с културната и емоционална отдалеченост на новобогаташите или олигарсите, горчив плод на същия този пост-комунистически свят. Нейните съвети към свекървите, с които завършва романът са забавни, написани с чувство за хумор и мъдрост. Например: „ Помисли за собствените си перспективи. Например за старостта. Защото всичко се връща като бумеранг и се заплаща стократно…“ „Всички ние см сложни хора. Със своите навици, възпитание, образование, произход, ниво на култура. Със своите вкусове, пристрастия, здраве и странности. Уважаеми свекърви! И уважаеми снахи! Уважавайте се една друга! Дори да не сте могли да се заобичате… Защото всички ние, дори да не сме свекърви, то със сигурност сме снахи.“ „И последно. „Докато ние недоволстваме от живота и роптаем срещу него, той, както е известно, в това време отминава“, е казал един мъдрец. И освен това ни се присмива.“
"Пиесата е същността“, пише Шекспир в „Хамлет“. Същото е в съда….Всяка пиеса, независимо дали е сериозна драма, или лека комедия, е умотворение на своя създател. Тя е продукт на въображението и преди да я завърши, нейният създател може да я преработва колкото иска, за да се получи добър театър…Съдебният процес обаче е нещо друго. Сценарият е написан от историята и адвокатът има много малка възможност да го промени. Фактите са налице и те са реални. Свидетелите не играят по текст на автора, а по своите спомени. Пренаписване на сцени или строфи не се счита за етично (адвокатите, които го правят, често свършват в затвора) и играеш с това, с което разполагаш."
Издадена от СофтПрес, 2020, „Глина“ се превърна в една от най-популярните книги в България. Книгата е интересна, ценна е с особената чувствителност, с която авторката разкрива един отминал свят. И близък нам свят, защото е светът на нашите корени. Ценни са историческите данни в романа, ценни са магическите нишки, които са неособено познати за съвременния читател, но близки, топли. Каквато е глината, превърнала се в божия искра, благословия и поминък за инак не особено плодородния, но красив Трънски край. Авторката разказва история, която е интригуваща, която е замесена от легенди, авторово въображение и историческа истина. Романът е богат и със стари думи, някои от които все още се употребяват в Трънско, Брезнишко и въобще западния край. Някои на мен лично са познати и съм чувала от баба си като например одая, све, сокак, чиня и други. И вграждането им в романа е особено важно, защото ги обрича на незабрава. Историята е заплетена с любов, клетви, смелост и в крайна сметка – съдба. Никой не може да избяга от съдбата си и привидните случайности в живота и съдбата на всеки от героите, на селото Бусинци, на всички странни и неочаквани събития, са всъщност подредени и отнапред нагласени, наречни бобени зърна, з ада се изпълни всичко, както е трябвало да стане. С всичката страст, трудност и тъга.
Част от сборника „ Добре дошли в маймунарника“ (на български език 1994), разказът „Харисън Бержерон“ (1961) е за ужасяващото общество на равенството. Тоталното, дистопично равенство, което е повече от плашещо, немислимо. Това е парадокс, доколкото ние сме свикнали да възприемаме идеята за равенството като безпротиворечиво благо, ценност, която не подлежи на дискусия. Но какво всъщност е равенството? И до къде се простира? И до къде може да достигне стремежът към равенството? Защото хората не са равни. Равенството не бива да е изравняване на способностите. Равенството би трябвало да се простира до гарантирането на равни права и защитата им от закона. Но възможностите на всяка отделна личност не са равни. Нито физически, нито интелектуално и безмерният стремеж към изравняване е действително един дистопичен кошмар. В обществото, което Вонегът рисува в разказа „Харисън Бержерон“ властите предприемат крути мерки към хората с повече физически дадености – по-атлетичните биват натоварени с тежести, които да носят перманентно, за да не изпреварват тези, които не са така атлетични, по-интелигентните носят в ухото си слушалки, с които мозъкът им е атакуван с постоянен шум и звуци, които никога да не позволят интелигентният да се замисли и да достигне до изводи, по-малко интелигентните нямат нужда от „заглушаване“ на мозъка. Противопоставянето на вездесъщата система за уравняване на хората биват преследвано от закона.
Барабанен огън, преграден огън, прикриващ огън, мини, газ, танкове, картечници, ръчни гранати — думи, думи, но в тях крещи целият ужас на света.
Бледите като ряпа лица, окаяно вкопчените пръсти, покъртителната храброст на тия бедни хлапета, които въпреки всичко вървят напред и атакуват — на тия добри, бедни хлапета, които са тъй наплашени, че не смеят да извикат високо, а с разкъсани гърди, кореми, ръце и крака тихичко хленчат за майките си и веднага млъкват, щом някой ги погледне! Техните мъртви, едва наболи с мъх, изострени лица имат страшната безизразност на умрели деца.
Книгата обхваща преглед на случващото се в науката биоетика и биоетическите изследвания в периода 1947-1987, от осъждането на 23 лекари по време на Нюрнбергския процес за военни престъпления, извършени под маската на медицински експерименти, приемането на Нюрнбергския кодекс, следващите две десетилетия – времето на натрупване на въпроси и нарастваща загриженост от страна на учените и лекарите във връзка с етическите проблеми, поставени от напредъка в медицината и науката.
Самотникът, отчужденият от света, но не циничният самотник на Уелбек, а самотникът на Хесе - степният вълк. Романът започва с дългото въведение на разказвача, впечатления, спомени и образи за Степния вълк, стене са записките на самия Хари Халер, Степния вълк, самотникът, човекът, остранен (странящ) от своето общество. Може да се мисли, че в романа е заложена определена враждебност към буржоазното общество от времето: „Защото най-искрено от всичко мразя, отвращавам се и проклинам именно доволството, здравостта, приятната разположеност, грижливо поддържания оптимизъм на бюргера – това тлъсто, благополучно целомъдрие на средното, обикновеното, посредственото.“ Самотата на Хари Халер е самота, характерна за времето. Романът е издаден през 1927, а някои литературни критици посочват, че историята на вълка е вдъхновена от собствена дълбока духовна криза, преживяна от Херман Хесе в началото на 20-те години.