„Унищожение“ е доста по-различен от другите романи на Уелбек. Най-вече в настроението, перспективата на героя към света. В началото мислех, че Пол Резон ще бъде отново типичния Уелбеков персонаж, че предстоят цинизмът, депресията и самотата. Но, не, всъщност Пол надраства и депресията и самотата, оказвайки се способен на изключително човешки чувства, взаимоотношения и връзки. Пол е порасналият Уелбеков герой. Но Пол, който не презира живота умира. Унищожението е смъртта от рак. Това е най-силният, въздействащ епизод в романа. Разбирането за смъртта, приемането и настъпването. Унищожението на живота. Разбира се, в романа има увлекателна сюжетна линия, първоначално неочаквана привръзка към политическия живот във Франция, избори, пиар стратегии и пр., както и съвременни явления като хакерството и доста голямата безпомощност на държавните структури пред лицето на това явление. Темата за смъртта, за болестта и нейната неприличност в днешния свят е тема, също доста задълбочено интерпретирана: „…болестта изобщо беше станала неприлична…, сега всяка болест беше, в известен смисъл, срамна болест, а смъртоносните болести бяха, естествено най-срамните. Що се отнасяше до смъртта, тя представляваше върховното безсрамие, всички бяха съгласни, че трябва да бъде, доколкото е възможно прикривана.“

„Последната любов на баба Дуня“, е изключително ведра, свежа, но и някак си тъжна книга. Написана с чувство за хумор, през който обаче често се просълзяваш. Животът в Русия. Преди и днес. Баба Дуня, след като се пенсионира като помощна медицинска сестра, решава да се върне в родното си село Черново, Русия, на хвърлей камък от Чернобил. Селото е евакуирано през 1986 г. и попада в забранената радиоактивна зона. Въпреки това баба Дуня се връща и то в родната си къща. Това я превръща в сензация и за родната преса, а и за чуждоезичната: „Районът внушава страх. Фабриката е на място, което мнозина определят като „зона на смъртта“. Черново е още по-навътре в нея. Последната спирка е границата. По-рано тук стоеше войник с автомат и си умираше от скука. Сега вече границата не се пази. В Украйна разиграват истинска драма с тяхната зона, имат бодлива тел и караулки. Това ми беше разказал Петров. Изобщо все по-малко разбирам какво се случва там, зад границата.“ Не след дълго в селцето се завръщат още неколцина странни хора, всеки от които няма какво да губи повече от живота. Един от тях е Петров, който е тежко болен и буквално бяга от болницата, за да преживее последните си дни на свобода и спокойствие. Другите обитатели са не по-малко странни - Маря, престарелият Сидоров, Гаврилови… Въпреки бодрия дух на баба Дуня, романът натъжава с действителността, която разкрива, за трудния, тежък, съсипан живот на добри и силни хора като нея. Самата тя признава пред себе си, че най-голямата грешка в живота й е, че се е научила твърде късно да обича живота, че е започнала да се усмихва чак завръщайки се в Черново: „Мисля си за Лаура. Винаги ще си мисля за Лаура. Мисля си колко хубаво би било, ако по пътя насам бяхме изпреварили автобус, в който да седи едно русо момиче. От мен да мине, момиче с късо подстригана руса коса и татуировка. Тя щеше да слезе и аз щях да я хвана за ръка и да я доведа у дома. Това е, което винаги е липсвало на момичето. Тя никога не е имала дом, защото аз не можах да науча майка й как да се чувства добре в живота и как да му се радва. Самата аз го научих твърде късно.“

Издаден 2020 г., преводач Нели Пигулева, романът на руската писателка Мария Метлицкая от 2019 г. „Дневникът на свекървата“ впечатлява с оригинално чувство за хумор, самоирония и в същото време задълбочено познаване на човешката душа, слабости и комплекси. Романът се чете леко, защото е написан с удивително хумористичен стил, разказва свекървата, не само своята лична история, а вплита историите на приятелки, близки и разказвани на самата нея истории за свекърви, снахи и синове и изобщо за драмата на живота. Светът от романа на Мария Метлицкая е близък и твърде приличащ на нашия, пост-комунистически свят, в който има и битови проблеми и проблеми свързани с културната и емоционална отдалеченост на новобогаташите или олигарсите, горчив плод на същия този пост-комунистически свят. Нейните съвети към свекървите, с които завършва романът са забавни, написани с чувство за хумор и мъдрост. Например: „ Помисли за собствените си перспективи. Например за старостта. Защото всичко се връща като бумеранг и се заплаща стократно…“ „Всички ние см сложни хора. Със своите навици, възпитание, образование, произход, ниво на култура. Със своите вкусове, пристрастия, здраве и странности. Уважаеми свекърви! И уважаеми снахи! Уважавайте се една друга! Дори да не сте могли да се заобичате… Защото всички ние, дори да не сме свекърви, то със сигурност сме снахи.“ „И последно. „Докато ние недоволстваме от живота и роптаем срещу него, той, както е известно, в това време отминава“, е казал един мъдрец. И освен това ни се присмива.“

Издадена от СофтПрес, 2020, „Глина“ се превърна в една от най-популярните книги в България. Книгата е интересна, ценна е с особената чувствителност, с която авторката разкрива един отминал свят. И близък нам свят, защото е светът на нашите корени. Ценни са историческите данни в романа, ценни са магическите нишки, които са неособено познати за съвременния читател, но близки, топли. Каквато е глината, превърнала се в божия искра, благословия и поминък за инак не особено плодородния, но красив Трънски край. Авторката разказва история, която е интригуваща, която е замесена от легенди, авторово въображение и историческа истина. Романът е богат и със стари думи, някои от които все още се употребяват в Трънско, Брезнишко и въобще западния край. Някои на мен лично са познати и съм чувала от баба си като например одая, све, сокак, чиня и други. И вграждането им в романа е особено важно, защото ги обрича на незабрава. Историята е заплетена с любов, клетви, смелост и в крайна сметка – съдба. Никой не може да избяга от съдбата си и привидните случайности в живота и съдбата на всеки от героите, на селото Бусинци, на всички странни и неочаквани събития, са всъщност подредени и отнапред нагласени, наречни бобени зърна, з ада се изпълни всичко, както е трябвало да стане. С всичката страст, трудност и тъга.

Самотникът, отчужденият от света, но не циничният самотник на Уелбек, а самотникът на Хесе - степният вълк. Романът започва с дългото въведение на разказвача, впечатления, спомени и образи за Степния вълк, стене са записките на самия Хари Халер, Степния вълк, самотникът, човекът, остранен (странящ) от своето общество. Може да се мисли, че в романа е заложена определена враждебност към буржоазното общество от времето: „Защото най-искрено от всичко мразя, отвращавам се и проклинам именно доволството, здравостта, приятната разположеност, грижливо поддържания оптимизъм на бюргера – това тлъсто, благополучно целомъдрие на средното, обикновеното, посредственото.“ Самотата на Хари Халер е самота, характерна за времето. Романът е издаден през 1927, а някои литературни критици посочват, че историята на вълка е вдъхновена от собствена дълбока духовна криза, преживяна от Херман Хесе в началото на 20-те години.

„Просяк, крадец“ е продължението на знаменития „Богат, беден“. Всъщност не толкова продължение, а финален акорд. Тук съдбата на тримата Джордах намира своето продължение и чрез следващото поколение – сина на Гретхен Били, циничен, разглезен, отричащ всякакви идеи, идеологии и обвързаности, на Томи – Уесли, импулсивен, готов да се бие, също като баща си, но и срамежлив. Рудолф и Гретхен посрещат отново удари на съдбата по пътя към своето израстване. След смъртта на Том Джордах в Антиб животът на всички около тях е объркан и разпилян. Пътят към себе си, за всеки от тях, минава чрез и през разбиране на миналото. „Кръвта на Джордах“ е мотивът, знакът от който не могат да избягат и който се проявява неумолимо и при следващото поколение. Щастието и успокоението, дали заради „кръвта на Джордах“, дали заради духът на времето, са все така изплъзващи се.

Ъруин Шоу е брилянтен разказвач и както е доказал в другите си романи и брилянтен летописец на променящият се до неузнаваемост свят преди, по време и след войната. През личността и израстването на героите е предадена и промяната в света. От мизерията на следвоенните години (след Първата световна война), омразите, лицемерието, през ентусиазма след края на Втората световна война и натрупването на капитали, антивоенните движения, бунта, до отрезвяването. „Богат, беден“ е роман за човека, за неговите болки, амбиции, грешки. За смисъла и лекотата, за загубения смисъл и изплъзналото се щастие, за уроците на съдбата. В него има също толкова психологизъм, колкото и исторически достоверен контекст, който помага на читателя, потъвайки в романа, да разбира по-добре изборите и драмата на героите. Аксел Джордах е бащата и основателя на рода в Америка. Осакатен физически и душевно, ветеран от Първата световна война, осъзнал от първо лице жестокостта, безсмилието и лудостта на една война, търси началото на нов живот в Америка, макар да извършва убийство, за да се добере до Новия свят. Остава суров и отчужден, остава емигрант, остава отломка от въртопа на Първата световна война. Женен за възпитаната в католическо сиропиталище от монахини Мери Пийз, двамата имат мечти за живота, но животът им отвръща с бруталност. Мечтите бързо се стопяват, в ужасяващата действителност на следвоенните години, а животът им се превръща в низ от омраза, лицемерие и отчуждение. Затова трите им деца – Рудолф, Гретхен и Том намират всеки различен път за спасение, за измъкване и бягство от отчуждението, от мизерията. Рудолф, макар и единствено той от тримата, все пак, получава обич и насърчение, изгражда себе си като добрия син, отговорен, лоялен и стабилен. Това е ролята, в която остава през целия си живот, макар години по-късно да нарича сам себе си „позьор“. Гретхен е красива, но прекалено чувствителна или по-скоро чувствена, но и горда, а и смела. След като се разочарова и отвращава от живота в Порт Филп, от бедността и унижението, от ролята й на любовница на местния феодал и собственик на почти всички бизнеси, които дават работни места Бойлан, тя заминава за Ню Йорк, а животът й преминава вихрено, фатално, отчаяно. Томи Джордах е момче със силен дух, но с „кръвта на Джордах“, свикнал да се бие до край, за да оцелее и наложи себе си, а всъщност да предупреди света „не ме закачайте“. Неслучайно Руди изгражда за себе си плавна и елегантна походка, напълно преднамерено, е, Том има походката на див звяр, на боксьор, който е готов винаги да участва, дълбоко психологически, да се отчужди от света чрез страха, който предизвиква.

Подзаглавието на тази не толкова известна повест на Достоевски е „Сантиментален роман“. Това са белите нощи на един Мечтател и неговата сродна душа – Настенка. Упоени в разговори, мечти и изповеди, Мечтателя и Настенка се откриват душевно един на друг и се заобичват. Разказвайки всеки за своя живот героите се разкриват напълно, т.е. разкриват душите си. Оголват ги изцяло, както душите, така и копнежите, мечтите, цялата си същност. Любовта им е незибежна, но невъзможна именно заради чистите им души. Настенка е сгодена и вярна годеница, но любовта им с Мечтателя е по някакъв начин изживяна и ненакърнена, защото е различна. Тя е минутата, която трае цял живот. “И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата…“

„Малкият приятел“ е роман, издържан напълно във вече познатия елегантния стил на писане на американската съвременна писателка Дона Тарт. Както безспорно „Щиглецът“, с който Тарт печели награда „Пулицър“ и „Тайната история“, романът „Малкият приятел“ също безсъмнено може да бъде много високо оценен. Професионално, интелигентно и увлекателно написана южняшка история в открояващ се и забележителен стил. Романът е високоиздържан художествено, сюжетно, с увлекателен разказ, през цялото време читателят сякаш е в очакване в застиналото мъчително време в малкия южняшки забравен от Бога град да се случи отново нещо тайнствено, необяснимо и зловещо.

За иронията и игрите на съдбата, за случайностите и късмета. И за това, че съдбата помага на смелите. Издаден на български през 2018 г. от изд. „Бард“, романът наистина е измамно безгрижен. Всъщност способен да разкрие цинизма на света на парите, в който без тях си никой. Личността няма значение, всеки е заменим и лесно се открива нов компаньон за забавленията на богатите и овластените, било във Вашингтон, било в скъпите курорти на Европа. Главният герой Дъглас Граймс е пилот, уволнен поради открит при рутинен преглед лек проблем със зрението. Това променя живота му, амбициите му и очакванията, които е имал. Всичко, за което е работил и към което се е стремил, изчезва с едно мигване. Напускайки града и света, който е имал, Граймс започва нощна работа на рецепцията на хотел. През една от нощните смени гост на хотела почива. Дежурният рецепционист установява смъртта, както и че парите в портфейла не са откраднати. Но странно голяма сума пари е скрита небрежно в евтин калъф. Граймс променя живота си кардинално с откритата огромна сума пари в брой. Но случайностите, за добро или лошо, странните игри и намигвания на добрата съдба, тепърва предстоят.