Мюриел Барбери става изключително популярна в България с „Елегантността на таралежа“. Първото издание е от 2009 г на изд. „Факел Експрес“, отдавна изчерпано. През 2021 г., романът е издаден за втори път от изд. „Сиела“. Романът преплита два дневника, два паралелни наратива. На Рьоне Мишел и на тийнейджърката Палома. Всеки ред от разказите- размисли, било на г-жа Мишел или на чувствителната Палома, са дълбока саморефлексия. Тази саморефлексия е провокирана от уж най-банални ежедневни случки и ситуации, в които портиерката в луксозна парижка кооперация г-жа Мишел попада и живее или на г-ца Жос, която често размишлява върху същите или аналогични провокации. Двете разказвачки или героините, които пишат и се обръщат към читателя, споделяйки мислите си в дневник, са представени в анонса на книгата в изданието от 2009 г. така: "Казвам се Рьоне. На 54 години съм. От 27 години съм портиерка в къщата на ул. "Грьонел" 7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация." "Аз съм на дванайсет години, живея на ул. "Грьонел" 7, в тузарски апартамент. Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, знам много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия." Рьоне разказва за себе си още: „От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.“ Чувството за хумор на Рьоне е изтънчено и свежо, бих казала елегантно: „…Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.“ В крайна сметка: „…животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото.“

„Безкрайният план“ е роман, написан по познатия, магичен и ярък рисунък, който използва Исабел Алиенде, за да разказва и преплита живота на героите, сякаш разказва приказка. Романът е за живота и израстването на момчето Грегъри Рийвс, син на руска емигрантка и пастор, по-скоро лектор и вдъхновител на „Безкрайния план“ и превръщането му в мъжа, който разказва живота си, пет десетилетия борба най-вече със себе си, страховете и демоните си. Понеже романът обхваща целия живот на Рийвс, в него има уникални картини на Америка и животът там, по пътищата, по които живее първоначално семейството на проповедника Рийвс, испанският квартал на емигранти от Латинска Америка, университетските градчета във времената на хипитата и възхода на източните учения, култура и дух, времето на Виетнамската война и ужасът, който преживява Грегъри Рийвс там, болезненото съвземане в една променена следвоенна Америка и т.н. Исабел Алиенде я обхваща цялата така естествено, с толкова много ярки картини и с такова дълбоко разбиране. Всъщност, първата й книга, която пише в САЩ обхваща множество американски истории, картини и съдби. Така умело преплетени чрез борбата на Грегъри да преодолява и да достигне душевния мир и хармония, липсвали му през целия му живот и търсил винаги, без успех.

Романът „Тягостна любов“ е от 2021 г., много очакван, като всеки роман на италианската писателка. Стилът и историята малко напомнят „Дни на самота“, в своята тягостност, неаполитанска жестокост и страст. Разказът е от името на Делия, дъщерята, която минава мислено през целия невесел и труден живот на майка си Амалия. Открива различните лица на миналото, открива и себе си в това горчиво минало, което сякаш е искала да забрави, но без което не може да продължи да бъде. Водена от желание да заличи всяка прилика с нея, необяснимо, Делия открива, че прилича на нея много повече, отколкото е предполагала. А мистериите около нея, свързани с миналото на майка й, я поглъщат.

Романът „Изумление и трепет“ на Амели Нотомб, изд. Колибри е приятен за четене. Много искрен и прям разказ за живота на младата белгийка Амели във фирмата „Юмимото“ в Япония. Една година Амели прекарва във фирмата, в която йерархията и порядките отразяват културата и йерархията на японското общество. Хилядите неписани обществени закони, в смисъла на важащи във всяко едно микро общество там, забрани и мълчания, страхове и унижения, се стоварват върху искрената, жизнена и добронамерена Амели.

Романът на Жозе Родригеш душ Сантуш „Милионерът в Лисабон“ е втората книга от поредицата. Първата е „Мъжът от Константинопол“. Издадени са от ИК „Хермес“. Крикор е край умиращия си баща - Калуст Саркисян, а последните думи, които чува от него са: „Какво е красотата?“. Докато бди край него, прочита неговите неиздавани мемоари, разказът на целия му живот, успехи и неуспехи. Един впечатляващ живот, наситен с интересни събития, включително исторически. Сагата за рода Саркисян от Кайсери, Османска империя, така увлекателно разказана още в първата книга, се развива към нови успехи и завоевания на Калуст Саркисян. Начинът, п който успява да развива петролния си бизнес, лавирайки между сложните и изключващи се интереси на големите държави в една все по-свирепа индустрия – добивът на петрол. Калуст Саркисян остава гениален търговец, наследник на прозорливостта и усета на старите османски търговци на килими, от които произхожда, превръща се в най-богатият човек в началото на ХХ век, а в търсене на красотата, пленила го още като дете, съзерцавайки Златния рог в Константинопол, е завладян от нова страст – колекциониране на върховни произведения на изкуството. В романа все по-плътно се развива още един образ – на Крикор Саркисян, който студен в Германия преди избухването на Първата Световна война се запознава с Мариан и нейното арменско семейство, също от Кайсери, родовият град на Саркисян и Берберян – родителите му. Това е, всъщност най-силната и разтърсваща нишка в романите – историческата трагедия на арменците. Докато арменските кланета от 1896 (от които успява да избяга Калуст), са относително неорганизирани прояви, то сега, през Първата световна война се случва най-голямата човешка трагедия – Арменският геноцид. Разказът за преживяното от арменците в Османската империя по време на войната е разтърсващ, безмерно натъжаващ, без да може да бъде забравен. С този роман приключва арменската сага за Саркисян. „Какво е красотата?“, връща се на този въпрос Крикор. Баща му Калуст я търси цял живот в изкуството, Крикор я открива случайно, с осъзнаването, че красотата не е просто физическата красота или съвършенство, а е истината…Истината е красота.

Романът на Жозе Родригеш душ Сантуш „Мъжът от Константинопол“ е първата книга от поредицата. Втората е „Милионерът от Лисабон“. Издадени са от ИК „Хермес“. Киркор е извикан при умиращия му баща - Калуст Саркисян, а последните думи, които чува от него са: „Какво е красотата?“. Докато бди край него, прочита неговите неиздавани мемоари, разказът на целия му живот, успехи и неуспехи. Един впечатляващ живот, наситен с интересни събития, включително исторически. Романът е плътен, исторически интересен, роман – сага за рода Саркисян и техния път.

Тара пише мемоарите си за да излекува себе си, душата си и да намери път към успокоението в бъдещето. В този смисъл, бих определила романа не просто като интригуващ разказ за един нетипичен начин на живот в Америка, Айдахо, в малка мормонска общност, а като задълбочена съвременна психологическа проза, която дълбае пластовете в човешката душа. Авторката сама признава, че романът е нейното чистилище, нейната изповед и истина, написването на която я спасява и й дава сили да продължи живота си по свой път. Езикът описва точно и хладнокръвно всичко случило се, дори без да съди, без да показва гняв. Сякаш изписването, като прецизно воден дневник, спасява пишещия от съмнение в собствените му възприятия и нормалност. За това може да се каже, че романът е умиротворяващ разказ за една дълга и мъчителна битка за освобождаване, за отстояване правото на собствената личност, окована в един налудничав и самодостатъчен малък свят. Дали е трансформация, метаморфоза, лицемерие, предателство? „Аз я наричам образование“, пише в края на историята Тара Уестоувър. Запомнящ се е и авторовият подход да започва главите с препратки към библейски фигури, извадки от евангелията или други ерудитски препратки като например „Свадлива жена в широка къща“ – „По-добре да живееш в ъгъл на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща“ (Книга Притчи Соломонови, 21:9, стр. 338) или препратката към цитата от „Осемнадесети брюмер“ на Луи Бонапарт от К. Маркс, че историята се повтаря – първо като трагедия, после като фарс, каквото е заглавието на 31. глава и т.н. Авторката прави бележката, че разказната история не е за мормонизма, която религия все пак присъства съществено в романа, а е и част от научните интереси и изследвания на Тара Уестоувър. Историята не е и за която и да било друга форма на религиозна вяра. „В нея се разказва за няколко типа хора, някои от които са вярващи, други не са; някои са добри, други – не. Авторът отрича всяка позитивна или негативна връзка между двете.“

Стефан Цвайг пише този роман-приказка в началото на своя писателски път. А казвам, че е роман-приказка, защото силно напомня преображението, познато от приказката за „Пепеляшка“. Мотивът за феята-кръстница, подпомогнала преобразяването, първоначално само с дрехи, но впоследствие идва и преображение в себеусещането, силата и увереността. Романът започва с тъжно описание на тягостния военновременен свят и унилото положение продължаващо и след войната. Той е особено силно видим в Автрийската провинция, където живее и работи в пощенската станция Кристине Хофленер. Действително съдбата на Кристине е представена като пряка и естествена последица на света, в който е израснала и който я е формирал. Който е превърнал младото момиче в тъжна, безинтересна част от семплия и еднотипен интериор на пощенската станция. Затова шокиращ и силно контрастен е светът на богатите, с който Кристине се сблъсква, поканена от заможните си леля и чичо, дошли от Америка за почивката си в Европа. Бедно облечена, неуверена, уплашена, пристигайки в Швейцарския богаташки курорт, тя се чувства не на място. Това е декорът, на който се разиграва приказното преображение. Приказката за Пепеляшка оживява в самия живот на 28-годишната пощенска служителка. Този непознат за нея живот, със светлина и удоволствия, разбира се, я пленява, безпаметно увлича. И досущ както часовникът бие полунощ и магията свършва, внезапно свършва и нейното гостуване. Разбира се, заблудата, макар и неволна, че тя е една от богатото, доволно от себе си и живота общество, е разкрита. Тук започва втората, по-силна част от романа, а именно частта, в която Стефан Цвайг разкрива грозното лице на бедността, на мизерията и отчаянието в следвоенна Австрия. Показва силата на парите, тяхното огромно всъщност значение, особено когато ги нямаш, както пише авторът. Смазана от бедността и отчаянието, вместо своя принц, Кристине среща Фердинанд, участвал във войната, загубил младостта и илюзиите си, така както ги е загубила и тя.

Разказът е от името на Смъртта. Започва със силното: „ЕТО ЕДИН МАЛЪК ФАКТ - ТИ ЩЕ УМРЕШ.“ Определено това е необичаен подход, но, оказва се, изключително уместен за историята, която разказва. Мястото е Германия, Молкинг, времето е - на Третия райх. Малката Лизел Мемингер е крадецът на книги, а първата книга, която взима без разрешение е „Наръчник на гробаря“, малка черна книжка, която малкият, около 14-годишен гробар, изпуска на снега на погребението на нейния брат. Братчето на Лизел умира във влака, докато пътуват с майка си, за да бъдат дадени в приемно семейство. На улица „Химел“ или „Рай“. Новите й родители са Роза и Ханс Хуберман. Ханс Хуберман е таткото, който я научава да чете, който я утешава и успокоява, който е до нея за да отнеме кошмарите й. Роза е с малко вулгарен език, но сърдечна жена, която се превръща в мама за Лизел. Особено място в живота й има Руди Щайнер, момчето с лимонено жълти коси, както и Макс, който оцелява, до когато е възможно, в мазето им. Книгата е нежен и затрогващ разказ за ужасите, за мъката на добрите хора в тези ужасни години и за човешкото достойнство, намерило начин, все пак, и в тия времена да съществува. Разбира се, на висока цена. Уникалният писателски подход пък прави романът нов и непознат поглед към времето на Хитлер и Втората световна война в Германия.

След „Ловецът на хвърчила“ бях очарована от стила на Хосейни, от писателската му дарба и историите, които разказва, силно, човешки. „Хиляда сияйни слънца“ е също така силна и прекрасна афганистанска история, като този път темата е за особеното подтиснато положение на жените там и най-вече по времето на режима на талибаните. За женските болки, приятелство и безизходност.