Опредлеяна като епична, духовна, уникална и т.н. книга. На мен не ми се струва нито духовна, нито епична. Клиширана и доста тегава. Главният герой – голям беглец, избягал от затвора, чуди се какво да прави, започва да се мъкне с някакъв местен из Бомбай. Среща естествено зеленоока жена – Карла и въобще бла-бла… Нищо разтърсващо, за разлика от ревютата. Която я описват като „световният бестселър“, автобиографичен роман за живота на автора Грегъри Дейвид Робъртс, развил хероинова зависимост и извършил множество банкови обири. Заловен и осъден, бяга от затвора и след перипетии се озовава в Бомбай, Индия. В крайна сметка отново е заловен и върнат в Австралия за доизлежаване на присъдата си. В затвора Грегъри Дейвид Робъртс написва романа си „Шантарам“.

Оригиналното заглавие, което Стефан Цвайг дава на ръкописа си е „Светът от 1902 г. до избухването на войната чрез преживяното от една жена“. Така надписан е незавършеният роман и това заглавие казва много. Разкрива суровостта на света, особено за една жена. Разработени са теми като самотата, лудостта – на личността и на народите, зараждащата се неврология, психиатрия и психология, темата за семейството и абортът, въпроси като моралността и законността, присъдите, които издава и изпълнява общественото мнение и дългът на човека. „Клариса“ е тъжен роман за войната и лудостта, която обхваща народите и раните, които нанася на човека, на всеки един малък човек. Романът има и лични, автобиографични елементи за писателя Стефан Цвайг и макар да е формално незавършен, напълно успява да плени читателя.

Издадена през съвсем реално карантинната за целия свят 2020 година, книгата на Питър Мей действително шокира. Шокира, защото се оказва, че нещо, което масово бе считано за немислимо в съвременния мирен и свободен свят, е напълно възможно. То просто се случи пред очите ни – блокирани от властите градове, затворени магазини, бизнеси, целия социален и публичен живот. Хората са с маски при силно ограничените случаи, когато изобщо могат да са извън дома си. Има ВИРУС. Епидемия. Карантина. Всичко това, преди да стане реалност, която да изживеем през 2020, е създадено като художествена измислица пред 15 години от писателя Питър Мей. В романа освен стресиращите прилики с реалната карантина има интригуваща линия на разследването на убийство на дете в условията на карантина (lockdown). Напрежението е силно, действието се развива изключително бързо – всичко се случва в рамките на 24 часа, последните, преди разследващият Макнийл да напусне полицията.

„Вакантен пост“ е силна и разтърсваща английска история. Защото романът е изтъкан от английската идилия на малкия град, доброто положение на градските първенци, но и свръхреалистичното, за съжаление и безизходното положение на бедните, зависими изпаднали от тъканта, от връзките на обществото именно като общност от хора, жители на Пагфърдското предградие „Фийлдс“. Разликата е огромна, разделението влудяващо. Реалността коренно различна. Разрезът на обществената същност, който прави писателката е безпощаден, суров, без да съди, просто разказва. Посочва ясно язвите на днешното английско общество, без смекчаващи вкуса подправки. В анонса на книгата, издателят определя романа като „натуралистичен роман с готически привкус“. Да, Роулинг изтъкава един повече от реалистичен роман, свръх натуралистичен, но без цинизъм или умишлено жестоки сцени в него. Животът, такъв какъвто е. А той може да и много спретнат като Пагфърдски градски площад и убийствен, като смъртта на насилвано тригодишно дете от предградието с майка наркозависима, без баща, без опора, без сигурност. Самотен и безнадежден….Контрастът е силен, ножицата на съществуването широко разтворена между идилията и унизителното съществуване, изпълнено с насилие – живот не просто с насилие, то е самото насилилие, физическо, психическо, сексуално. Действието се развива в красивото малко градче в провинцията – Пагфърд. Градът - малък, китен, приказен, с черква, площад и цветни градини край всяка къща, изглежда идиличен. Нишката на разказа, с малки ситни бодове изплита едновременно и външния красив свят на Пагфърд и скритият, съдържащ се в отношенията и същността на хората от провинциалния град. Внезапно умира общинският съветник Бари Феърбрадър. Всички съветници и първи хора на града са потресени. Бавно, неговата смърт започва да разкрива по-дълбоките и всъщност скрити отношения между членовете на общността, семействата, а и личността и значението на самия починал съветник Бари Феърбрадър. Неговата личност и значение се разбират от читателя по последиците, които оставя. Той се разкрива като автентичен, смел и сърцат, увличащ последователи за каузите си и дълбоко справедлив. Затова след неговата смърт идва краят и на всичко по-сърдечно и човешко в политиката и живота на малкото градче. Голямата разделителна линия се оказва тази между добре живеещите, заможни жители на града и бедните, изпаднали от социалната стълбица жители на предградието „Фийлдс“. Скучният, лицемерен живот на градските първенци на Пагфърд и мизерията, отчаянието и безпомощността. Кристъл Уидън е на 16, дъщеря на наркозависима, продаваща себе си за поредната доза, домът им тъне в мизерия, а три годишното братче на Кристъл расте уплашено, самотно и в страх, по отношение на него в романа има контекстови намеци за възможно сексуално насилие от дилъра на майката Тери Уидън. Това са най-тежките и безнадеждни моменти в романа. Самата Тери е жертва, животът й е низ от кошмари и отчаяние. Сестричката му Кристъл отчаяно иска да го спаси, да се спаси. Джоан Роулинг изключително точно и силно разказва тази наистина готически безнадеждна картина. Днес, в модерно общество като Английското сякаш няма път и възможност за изход на истински уязвимите. „Хоуп Стрийт“ остава далечна и невъзможна за Кристъл, за Тери и Роби. Джоан Роулинг описва хладно, но и нежно безизходицата, липсата на смисъл и вяра и за майката, и за децата. Което за мен е доказателство за силната социална чувствителност и ангажираност на самата авторка и майчинската й съпричастност към безнадеждните. Романът е изплетен именно от чувствителността на Роулинг към болезнените въпроси на периферията на обществото, от любов към беззъбите, забравените, безпомощни, самотни, майки, деца, жертви.

Това е петата и последната (досега) книга от серията криминални трилъри, издадена през 2021 г. „Тревожна кръв“, написани от Джоан К. Роулинг под псевдонима Робърт Галбрейт. Само няколко месеца след излизането на първият роман „Зовът на кукувицата“ псевдонимът й е разкрит, като се предполага изтичане на информация от членовете на екипа й. „Тревожна кръв“ е сложен роман за разследването на неразкрито убийство от 1974 г. на млада лекарка. Криминален лабиринт с давност 40 години, който двама последователно разследвали случая не успяват да разплетат. Страйк е ангажиран от порасналата дъщеря на д-р Марго Бамбъро естествено заинтригуван професионално и се заема с тази непосилна задача. Първият разследващ е отстранен поради психически срив, опитвал се е през цялото време да докаже, че е дело на действалия тогава сериен убиец Крийд, но разследването е отнесено в силно нерационална посока, изпъстрено с препратки към зловещите романи на Алистър Кроули, Бафомет, рогати фигури и астрология. Но и доста верен полицейски усет под пластовете свръхестествени обяснения. Вторият разследващ с прецизна полицейска методология също не довежда разследването до успешен край. Разкриват се множество престъпления покрай това разследване. Жестоките убийства извършени от Крийд и зловещата му история стават част от разследването, заедно с част от мафиотските дела и практики на престъпните босове от Малката Италия. Едновременно се разкриват поне още няколко възможни линии, заподозрени и хора, които имат сериозен мотив да убият интелигентната и смела д-р Бамбъро. Романът е дълъг, подробен, изключително прецизно са предавани интервюта, описания, бележки от разследванията, връзки и разговори. Неслучайно е над 900 страници, но е и безкрайно напрегнат, задъхващ, отново неусетно и без да се натоварва сюжета и въобще проследяването на паралелно вървящите няколко линии е изключително увлекателно за читателя.

Издадена през 2019 г. „Смъртоносно бяло“ е четвъртата книга от поредицата криминални романи, написани от Джоан К. Роулинг под псевдонима Робърт Галбрейт. Само няколко месеца след излизането на първият роман „Зовът на кукувицата“ псевдонимът й е разкрит, като се предполага изтичане на информация от членовете на екипа й. Самата Роулинг, в послеписа с благодарности към многото сътрудници и приятели, допринесли с информация, без която романът не би бил така автентичен и плътен, описва „Смъртоносно бяло“ като най-сложния й роман, „една от най-мъчните книги, писани от мен“. Работата по него е предшествана от комплексно проучване, не само на различните локации, описвани в рамките на сюжета, места като „Пратс“, Камарата на представителите, Уестминистър и Портикулис Хаус, министеството на културата и спорта, Ланксатър Хаус и мн. други емблематични места из Лонодн. Романът е безкрайно напрегнат, развиват се паралелно няколко линии и разследвания, които накрая се оказват част от изключително сложен пъзел от отношения, навици и личности. Неслучайно романът „Смъртоносно бяло“ е представен от издателите от „Колибри“ като „галерия от сложни психологически образи, покриващи цялата социална гама на съвременното британско общество“. Това е точно така, изключително интересни образи и отношения във висшата класа, съпрузи и любими деца, бивши и последващи съпруги и заварени деца, между тях всички и работещите за тях и т.н. Романът е написан с ясен и увлекателен стил, свеж хумор, интересни описания на места, на лица и отношения. На мен субективно ми направи впечатление, направената с чувство за хумор и интуитивен психологизъм ремарка: “Според опита на Страйк онези, които се отказваха да бъдат представлявани от адвокати в съда, бяха или неуравновесени, или толкова арогантни, че пак опираше до същото.“ Да, и това е така. Убиецът в този криминален пъзел отново се оказва…най-малко очакваният… Препоръчвам.

Tретата книга от криминалната серия на Галбрейт (Роулинг). (Под псевдонима криминални романи публикува Джоан К. Роулинг). Невероятна е. Изключително задъхващ трилър и естествено, брилянтен неочакван край. Романът е от 2015. И всяка следваща книга от поредицата, според мен е по-добра от предишната. Споделих, че романът „Копринената буба“ е по-добър от „Зовът на кукувицата“. „В служба на злото“ е най-добритя от трите. Роулинг разказва, че е и най-страшният роман, писан от нея. Образите продължават да се развиват и променят. А Лондон, съвременен и в същото време стар, с много история, емблематични сгради, места, гледки, продължава да е съществена част от романите за детектив Страйк… Тук всяка глава започва с откъс от песен, от албумите на седемдесетарска рок - банда, в която е свирил един от героите и основен заподозрян за серия зловещи убийства. Страйк бива въвлечен в тази зловеща история, след като в кантората, адресирана до асистентката му Робин, получават пратка. С отрязан женски крак… Страйк ограничава заподозрените до четири тъмни фигури от миналото му, които биха могли да са извършителите на ужасните престъпления, тъй като профилите им, собствените им деяния, познати на Страйк, са предимно „в служба на злото“. Това трудно и много рисковано разследване е на фона на сериозните турбуленции в личния им живот, а и в отношенията помежду им.

„Копринената буба“ е още по-добър от „Зовът на кукувицата“. Образите се доразвити и с а по-автентични и пленителни. Романът е много по-напрегнат, изтъкан е като пъзел, а разследващият Страйк – реди парче по парче с удивителна точност. И тук има нещо от приказната увлекателност на „Хари Потър“, допълнена с плътни описания на Лондон, съвременен и в същото време стар, с много история, емблематични сгради, места, гледки… Отново всяка глава започва с мото, но докато в „Зовът на кукувицата“ беше латинска сентенция, тук са кратки фрази от различни романи, огромна литературна колекция. Много подходящо предвид сюжета на книгата и основаната роля на литературния живот и отношенията между писатели, издатели и други, гравитиращи около света на литературата. Авторът си позволява и свежо чувство за хумор с твърде много писателски амбиции в днешно време, курсове по творческо писане, конкуренция между агенти, издателства, и писатели… Този свят на литературата, който рисува Роулинг, неговите потайности, скрити зависимости, слабости и комплекси е изключително достоверно изграден. Не бих се учудила ако е налице действителна прилика или поне вдъхновение с реални лица и отношения. Страйк е въвлечен, разследвайки убийството на изчезналия писател Оуен Куин. Какво излиза под повърхността на литературния живот в Лондон? Немислимо е…

Джоан Роулинг е авторката, която публикува през 2013 г. криминалния роман „Зовът на кукувицата“ под псевдонима Робърт Галбрейт. Само няколко месеца след излизането на романа псевдонимът й е разкрит, като се предполага изтичане на информация от членовете на екипа й. „Зовът за кукувицата“ е изключително добър трилър. Напрегнат, но без излишни отклонения, увличащ и написан с много добър стил. Има нещо от приказната увлекателност на „Хари Потър“. Всъщност, всяка глава започва с ерудитска латинска сентенция, често двусмислена, често и намек за това, което предстои… Така се изплита сложната тъкан на един по-дълбок замисъл, и линия, водена от мъдростта и двузначността на старите латински сентенции. Образът на разследващия частен детектив Корморан Страйк е силен, плътен и уникален. По начин, по който да се запомни и остане в съзнанието. Като Шерлок Холмс. Корморан Страйк е съвременен, но и малко старомоден, заради силата и ценностите, които изповядва – честност и крайна нужда от справедливост. Не само името му е лесно за запомняне, макар и така чудато, точно за да се запомни. И този хем съвременен, хем малко старомоден Страйк в „Зовът на кукувицата“ е такъв в съвсем модерната, днешна звездна реалност – на модели, дизайнери, рапъри – супер-звезди, а и на корпоративния свят на адвокатски кантори, прикриващи и борещи се за интересите на богатите си клиенти. Страйк хем е в него, хем не е на мястото си в него, макар сам незаконен син на застаряваща рок-звезда, когото не познава и чието име не носи. Страйк е олицетворение на винаги модерната и привличаща честност и мъжество в най-позитивния смисъл на думата. Заради всичко това, смятам, че той е образ плътен и омагьосващ, без да може да бъде сбъркан или забравен, без да е досаден или неавтентичен. В първия роман на Галбрейт (Роулинг), Страйк разследва смъртта на известен модел (предполагаемо самоубийство), а убиецът се оказва…най-малко очакваният…

Мюриел Барбери става изключително популярна в България с „Елегантността на таралежа“. Първото издание е от 2009 г на изд. „Факел Експрес“, отдавна изчерпано. През 2021 г., романът е издаден за втори път от изд. „Сиела“. Романът преплита два дневника, два паралелни наратива. На Рьоне Мишел и на тийнейджърката Палома. Всеки ред от разказите- размисли, било на г-жа Мишел или на чувствителната Палома, са дълбока саморефлексия. Тази саморефлексия е провокирана от уж най-банални ежедневни случки и ситуации, в които портиерката в луксозна парижка кооперация г-жа Мишел попада и живее или на г-ца Жос, която често размишлява върху същите или аналогични провокации. Двете разказвачки или героините, които пишат и се обръщат към читателя, споделяйки мислите си в дневник, са представени в анонса на книгата в изданието от 2009 г. така: "Казвам се Рьоне. На 54 години съм. От 27 години съм портиерка в къщата на ул. "Грьонел" 7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация." "Аз съм на дванайсет години, живея на ул. "Грьонел" 7, в тузарски апартамент. Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, знам много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия." Рьоне разказва за себе си още: „От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.“ Чувството за хумор на Рьоне е изтънчено и свежо, бих казала елегантно: „…Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.“ В крайна сметка: „…животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото.“